Георги Тодоров: ПОХУЛВАНЕТО, ИЗГОНВАНЕТО И БАЩАТА НА ЛЪЖАТА

"Блажени сте вие, когато ви похулят и
изгонят, и кажат против вас лъжовно
каква и да е лоша дума заради Мене.
Радвайте се и се веселете, защото голяма е
наградата ви на небесата; тъй бяха гонени
и пророците, които бяха преди вас." (Мат.
5:11–12)

Похулването и изгонването от България на руските духовници (21 септември 2023 г.) е враждебно светско деяние срещу едната, света, съборна и апостолска Църква. То е вредоносно и развращаващо за България. В частност то е злонамерено покушение срещу достойнството на Българската
православна църква, срещу достойнството на Софийския митрополит, който е и Български патриарх, и срещу достойнството на всеки от нас. Защото духовната, нравствената, естетическата и умствената деградация на българското правителство злепоставя всеки българин.

Оскърблението спрямо тримата клирици е оскърбление спрямо всички православни християни, защото Църквата е едно тяло. И кога страда един член, страдат с него всички членове. (1 Кор. 12:26) А с нашето дейно или бездейно съучастие в лъжата ние непрестанно гласуваме за нея и ѝ
придаваме власт, чрез която тя властва върху нас и действа от наше име. Но това наше днешно поведение е изобличено още преди две хилядолетия:

"Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на
баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата. (Иоан. 8:44)
Преди повече от две хилядолетия Цицерон се позовава на по-стара римска съдебна традиция:

Луций Касий, когото римляните считали за най-честен и мъдър
съдия, имал навика да пита отново и отново: „В чия полза?“.

Подходът на най-честния и мъдър римски съдия за разобличаване на всяко облечено в лъжа злодеяние – cui bono? (в чия полза!) – следва да бъде приложен и в двете измерения: хоризонталното (светско, политическо, геополитическо) и вертикалното (духовно, теополитическо). Въпросното злодеяние цели влошаването на отношенията между Българската църква и Руската църква, между България и Русия. В чия полза?

С оглед на текущата подставена (proxy) война между САЩ и Русия, хоризонталният, светският, (гео)политическят смисъл на събитието е самоочевиден. Създаването на вражда срещу Русия ползва САЩ. С оглед на непрестанната подставена (proxy) война, която лукавият води срещу Църквата (т.е. срещу Бога), то вертикалният, духовният, теополитически смисъл на събитието е самоочевиден. Създаването на вражда в Църквата ползва лукавия.

Въпросното политическо „активно мероприятие“ беше активизирано чрез „партньорски служби“ в С. Македония (служещи на САЩ), премина през Атанас Атанасов (служещ на САЩ) и се завърши от българското правителство (служещо на САЩ). Резултатът от мероприятието е всъщност неговата
изначална цел: влошаването на отношенията между православна Русия и православните васали на САЩ – България и С. Македония. Лъжи от подобен характер се ползват отдавна в долните етажи на политиката.

На времето за „руски агенти“ целенасочено и безпочвено са били обявявани стотици американски интелектуалци, сред които физикът Робърт Опенхаймер, режисьорът Джоузеф Лоузи и дори всеобщият любимец Чарли Чаплин.
Много преди това, през 1779 г. равноапостолният св. Козма Етолийски, един от най-великите православни просветители, е екзекутиран от турците в днешна южна Албания въз основа на лъжата, че уж бил „руски шпионин“.
Но това е било самоуправство на местни дерибеи, а в нашия век неудържимият прогрес на лъжата достигна небивали измереия.
През 2003 г. историческата официална лъжа на най-високо държавно равнище – въз основа на мними данни уж идваща от „партньорски служби“ – за оръжия за масово поразяване в Ирак беше предлогът България да стане
съучастник в убийството на стотици хиляди невинни иракчани. В България за 20 години никой не пое политическа и нравствена отговорност за тази неоспорима лъжа. А тогавашните лъже-ментори продължават да лъже-
менторстват и сега.
Сега българското правителство – въз основа на мними данни уж идващи от „партньорски служби“ – изгони трима духовници, служещи под омофора на Софийския митрополит в столичния храм „Св. Николай“ (наричан „Руската църква“). Наред с всичко друго, това деяние е покушение срещу достойнството на Светия Синод на Българската Църква и лично срещу патриарх Неофит, който е Софийският митрополит.

Как следва Българската Църква да реагира на този шамар? Достойно или недостойно? Великодушно или малодушно? Да се опълчи ли срещу лъжата? Да разобличи ли безплодните дела на тъмнината? Или да се сниши относно злонамерената, оскърбителна и унизителна намеса на държавата в Църквата?
И да съучаства в подмяната на обществения дебат с разговори за друго: за затваряне/отваряне на храма, за назначаване на свещеници, за нотариални и крепостни актове и т.н. – все едно че шамар не е имало?
Империята на лъжата своето върши, когато воюва срещу Църквата. Въз основа на лъжата беше създаден и поддържан в продължение на десет ключови години – от същите действащи лица – пагубният антицърковен разкол в Българската Църква (1992–2004). И тогавашните лъже-ментори продължават да лъже-менторстват и днес.
Ето че доживяхме да възкръснат за нов живот горчивите думи на Трифон Кунев: „Имало е и по-тежки времена, но по-подли никога.” Е, вече ги има.

Малка България често е била зависима и васална, но тук имаме повече от зависимост и васалство. Преди преобладаващата част от българската интелигенция (с редки изключения) се срамуваше от васалността. Днес преобладаващата част от интелигенцията на жалка България (с редки изключения) се гордее с васалството, с отказа от суверенитет, с отказа от
самоличност, с отказа от достойнство.

Следосвобожденска България има прокобата управленците ѝ да са вечните лъжехитреци и вечните излъгани губещи. Те бяха служители на измамата и
самоизмамата – и именно служението на (само)измамата стана причина за многобройните ни национални катастрофи, повечето от които и до днес остават измамнически неразбрани и измамно невидими. Тоз, който служи на (само)измамата, винаги остава измамен.

Но, колкото е важно да осмислим досегашните национални катастрофи, дваж по-важно и спешно е да осмислим сегашната – която може и да е последната – национална катастрофа в сегашните лукави времена. Защото с действията и
бездействията си ние съучастваме в нея.
Световният монопол на лъжата придобива цялата си сила и власт от нашето колективно малодушие. Така създаваме власт на лъжата – псевдокрация. След което малодушно се опитваме да се възползваме от тази власт – и колкото повече се възползваме, толкова повече биваме (само)измамени.

Световният монопол на лъжата е оплел почти целия свят в мрежата на своята пропаганда, а тя закономерно обявява за вражеска пропаганда всяка истина и всяко разобличение на измамата. Но лъжата само тогава има сила, когато
ставаме нейни услужливи верноподаници, ловки приспособенци и хитри
кариеристи.

Служителите на омразата, които имат за цел да раздухат омраза между православна (т.е Божия) Русия и православна (т.е. Божия) България, са доброволци воюващи във вечната подставена (proxy) война на лукавия срещу Бога.
Като служители на омразата в случая се проявяват трите глави на българската псевдокрация – Борисов, Петков и Пеевски – които предприеха да оспорват руската собственост върху Руската църква. Но със самия си духовен, нравствен и умствен образ тези преуспели псевдократи неволно разкриха и
разобличиха бездуховната, безнравствена и безумствена същност на това безплодно дело.
Може би те не осъзнават духовната пагубност на това, което правят, но изрично сме предупредени:
Не участвувайте в безплодните дела на тъмнината; напротив,
изобличавайте ги. Защото за онова, което нечестивците скришом вършат, срамно е и да се говори. (Еф. 5:11–12)

Питаме се – какво да правим? Има два пътя: пътят на братолюбието, който е пътят на истината – и пътят на омразата. Единият служи на доброто (т.е. на
Бога), а другият – на всичко останало. Цивилизацията на тържествуващия грях е цивилизация на лъжата – и всеки от нас е призван да направи своя личен цивилизационен избор.

Изправен пред днешните най-подли времена, когато лъжата властва, грехът тържествува, а хулите и гоненията срещу истината стават нова нормалност, човек може да изпадне в малодушие и в униние. Но всъщност би трябвало да
е тъкмо обратното – да се радваме и веселим. Защото най-блажени са именно времената, когато ние, малодостойните, се удостояваме с великата чест да бъдем гонени и похулени заради истината, т.е. Христа.

Автор: Георги Тодоров
Из фейсбук страницата ,,Светоглед"